Царят, който не се предаде!

Животът на Константин II Асен е история за последните искри на българската държавност в края на XIV и началото на XV век. Син на Иван Срацимир и наследник на царската династия, той преминава през битки, изгнание и надежди за възкресение на България. Неговата съдба – белязана от борба и саможертва – остава символ на несломимия дух на народа.

На 17.09.1422 г. в изгнание в Белград (тогава в Унгария) умира Константин II Срацимир Асен!

Той е син на Иван Срацимир – цар на Видинското царство (1356–1396) и внук на последния цар управлявал обединена България – Иван Александър (1331–1371). Майка му е царица Анна Басараб (дъщеря на влашкия княз Никола I Александър Басараб).

Според общоприетото мнение, Видинското царство пада под османска власт през 1396 г. Но според много историци Константин остава цар на Видинското царство под васалитета на османците и султан Баязид I. Като такъв управлява до 1417 г., когато е принуден да емигрира.

Как се стига до това положение? Историята ни връща по-назад във времето – до 1365 г.

През 1365 г. Видинското царство е превзето от Унгария. Царското семейство е отведено в хърватската крепост Хумник и държано в плен четири години.

През 1369 г. Иван Срацимир и семейството му са освободени след споразумение между Унгария и Търновска България. Дъщеря му Доротея обаче остава в Унгария като придворна дама на кралицата. Видинското царство отново е възстановено като независимо владение.

Смята се, че Константин е роден около 1369 г.

През 1394 г., година след падането на Търново под османска власт, Константин, като престолонаследник, участва в мисия заедно с Видинския митрополит Йоасаф с цел пренасяне във Видин мощите на три светици – Петка, Филотея и Теофана.

Събитията от 1396 г. с кръстоносния поход на западните рицари, целящ спасяването на Видинското царство, водят до трагичната битка при Никопол, падането на Видин и заточението на цар Иван Срацимир в Мала Азия, където умира.

Константин Асен е поставен пред сериозно изпитание. Трудно е да се каже каква е ролята му в първите години от завладяването на Видин. Според много данни османците са се нуждаели от буферна територия между тях и Унгария.

Удобен момент за въстание Константин II Асен намира след катастрофалното поражение на османците срещу монголите на Тимур в битката при Анкара (1402 г.). Османската империя изпада в 11-годишна гражданска война.

Заедно с братовчед си Фружин (син на цар Иван Шишман, 1371–1395) организират прочутото въстание на Константин и Фружин (1404 г.) за отхвърляне на турската власт.

Той е признат за законен български цар и легитимен наследник на трона на България от европейските монарси, включително от крал Сигизмунд Люксембургски.

Въпреки някои първоначални успехи въстанието не постига целите си и е потушено след десет години кървава борба – през 1413 г.

През 1413 г. Константин за кратко бяга в Унгария, след като въстаниците са победени от Муса Кесиджия. Връща се малко по-късно след разгрома на Муса от силите на установилия се на власт султан Мехмед I.

През 1417 г. Константин II Асен е принуден окончателно да емигрира и се установява до края на живота си в Унгария.

Смятан от мнозина за последния (номинален или истински) български цар, той умира на 17.09.1422 г. и е погребан в църквата „Света Петка“ в Белград.

Поклон пред борбения дух и саможертвата на цар Константин II Асен, водил повече от 25 години битки за възвръщането на бащиното си наследство и освобождението на българските земи!

Споделете с приятелите си

Коментари

Има 0 коментара за статията

Напишете коментар

За да добавяте коментари е необходимо да се впишете в системата
ВХОД