Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли 1837 г. в Карлово. Син е на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Баща му е буден и просветен занаятчия, но впоследствие се разорява и умира след боледуване през 1851 г.

В периода 1845-1849 г. Васил учи последователно в килийното и взаимното училище в Карлово. Обучава се и на кафтанджийство при Стоян Грамът. След смъртта на баща си, на 14-годишна възраст, започва да учи абаджилък.

От 1852 г. е послушник при вуйчо си по майчина линия - архимандрит Василий, таксидиот на Хилендарския манастир, който обещава да го изучи. През 1852-1854 г. живее в местния метох, учи богослужение, обикаля с вуйчо си за събиране на такси, изучава църковно пеене и пее в местния хор.

През 1855-1856 г. учи в класното училище в Стара Загора и пее в местния църковен хор. През 1856-1857 г., по настояване на вуйчо си, прекъсва обучението си и изкарва едногодишен курс за свещеници в класното епархийско училище в Пловдив „Свети Свети Кирил и Методий“. Най-ранният запазен ръкопис от Левски е от този период.

През 1858 г. се завръща в Карлово с вуйчо си. На 7 декември 1858 г. приема монашество с името Игнатий в Сопотския манастир. През 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата „Света Богородица“ в Карлово, където служи до 1861 г.

През 1861 г. йеродякон Игнатий взема решение да свали расото и да посвети живота си на революционната борба. На 3 март 1862 г. заминава за Пловдив, за да се снабди с тескере, и оттам през София и Ниш достига Белград в началото на април. Включва се в Първата българска легия на Георги Раковски и възприема идеята му за организиране на чети, чрез които народът да бъде вдигнат на въстание. Запознава се с дейци на българската емиграция, сред които Христо Иванов-Големия и Иван Кършовски. Участва в сражения с турски гарнизон от 3 до 5 юни 1862 г. при Варош капия, „Сръбска круна“ и Байраклъ джамия. Тогава получава прозвището Левски (според легендата - след „лъвски“ скок по време на военни упражнения).

В края на юни 1862 г. с група легисти е изпратен в Крагуевац под водачеството на дядо Ильо войвода. Вместо военно обучение те косят трева за сръбската армия, което води до конфликт с войводата. Разтурването на легията през септември 1862 г. го заварва в Крагуевац, където слугува при богат сърбин. Заедно с Христо Големия заминава за Белград, където до края на 1862 г. учи абаджийство и усвоява военни знания.

След това заминава за Влашко - в Букурещ, където остава до пролетта на 1863 г., когато се завръща в Карлово. През лятото на 1863 г. е арестуван и прекарва три месеца в пловдивския затвор. Причините за ареста са спорни - според някои за участието му в легията, според други - по оплакване на вуйчо му за кражба на кон.

До пролетта на 1864 г. живее в Пловдив и посещава училището на Йоаким Груев. На 19 април 1864 г., на Великден, в местността Алтънчаир край Карлово, в присъствието на свои приятели, сам отрязва монашеските си коси. От този момент става мирски дякон Васил Левски. След този акт вуйчо му се обръща срещу него.

От април 1864 до 1866 г. е учител във Войнягово, Карловско. От март до октомври 1866 г. учителства в Еникьой. Развива революционна пропаганда, организира патриотични дружини и търси връзка с Георги Раковски. Посещава Тулча в търсене на Стефан Караджа, но не го открива; запознава се с поп Харитон.

През октомври 1866 г. заминава за Влашко - в Галац и Яш. Движи се в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и се среща с Георги Раковски. В началото на 1867 г. за кратко е учител в с. Конгаз, Северна Добруджа. През март 1867 г. заминава за Букурещ, за да участва в подготовката на революционна акция. Включен е като знаменосец в четата на Панайот Хитов и участва в нейния 99-дневен поход в Балкана (28 април - 4 август 1867 г.). След това преминават в Сърбия, където Левски известно време остава в Княжевац.

През септември 1867 г. постъпва във Втората българска легия в Белград. През февруари 1868 г. се разболява тежко и претърпява операция, следвана от продължително възстановяване. През април напуска легията, която скоро след това е разтурена. През май–юни 1868 г. е в Турну Мъгуреле, където с Васил Ганчев-Плевнелията обсъждат организиране на чета. Среща се и с Хаджи Димитър в Букурещ, но не одобрява цялостната организация и се връща в Сърбия, в Зайчар, където за кратко е арестуван.

През август 1868 г. е в Букурещ, където също е задържан за кратко. В този период революционното му мислене еволюира - стига до убеждението, че народът се нуждае от предварителна вътрешна подготовка и че четническата тактика е недостатъчна. В писмо до Панайот Хитов изразява прочутите думи: „Ако спечеля, печеля за цял народ; ако изгубя - губя само мене си.“

В края на 1868 г. заминава за Цариград, откъдето на 11 декември започва Първата си обиколка из българските земи. Обиколката продължава до 24 февруари 1869 г. След завръщането си във Влашко подготвя Втората обиколка (от 1 май 1869 г.), снабден с прокламация и пълномощно от Иван Касабов. По време на тази обиколка поставя основите на Вътрешната революционна организация и на частни революционни комитети - първият в Плевен, следвани от Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък и други селища.

През 1870-1871 г. изгражда гъста мрежа от комитети. За център на организацията е определен Ловеч. Левски отстоява принципа, че борбата трябва да се води отвътре, със собствени сили, и формулира идеята за „чиста и свята република“, основана на равенство пред закона и народно управление.

През 1872 г. участва в Общото събрание на БРЦК в Букурещ. След Арабаконашкия обир, организиран от Димитър Общи през септември 1872 г., започват масови арести. На 27 декември 1872 г. Левски е заловен в Къкринското ханче край Ловеч.

Изправен е пред извънредна комисия в София. Не издава съратниците си и подчертава, че дейността му има политически характер. Осъден е на смърт чрез обесване. Присъдата е потвърдена от султан Абдул Азис и изпълнена на 18 февруари 1873 г. край София.

В паметта на българите Васил Левски остава като Апостола на свободата - идеолог на независима и демократична българска държава. На негово име са наречени градове и села, улици и площади, училища, институции и върхове; издигнати са стотици паметници в България и чужбина. Личността и делото му продължават да бъдат нравствен ориентир за българското общество.