Когато си представяме институцията „кмет", често мислим за сгради, бюджети и мащабни проекти. Но за стотици кметове на малки населени места в България, „институцията" се измерва с дължината на неизкосената трева, броя на работещите улични лампи и личната издръжливост пред лицето на системната забрава.

Магдалена Стоянова, кмет на село Горна Росица, наскоро повдигна завесата над реалността, с която се сблъскват управниците на малките села. Нейният пост в социалните мрежи се превърна в болезнено честен документ за това какво означава да бъдеш „човек за всичко" в система, която гледа на периферията като на последна грижа.

Ето какво сподели тя в своята искрена изповед:

 "Днес, 21 април... ще ви кажа нещо с усмивка, ама и с истина, която вече трудно се преглъща.

 От общината ми дадоха - 3 туби бензин 

 И малко двутактово масло 

 Жилка - няма. Пари за нея - няма.

 Хербицид - няма.

 Работник - няма.Работници има, но пари няма. Много я крадиха тая България и парите свършиха.

 А бурените... не чакат. Те не се интересуват от процедури, бюджети и оправдания. Те растат. Всеки ден. И скоро ще станат по- високи не само от дърветата, а и от търпението ни 

 Но постът ми не е просто оплакване.

 Постът ми е за това какво значи да си селски кмет... в една система, в която селото е последна грижа.

 По документи си кмет.

 В реалността - чистач, косач, озеленител, дарител, човек за всичко... и най-удобният виновник.

 Хората се сърдят - и с право.

 И аз се сърдя.

 Само, че моето сърдене е към едно нехайство, което идва „отгоре" - тихо, системно и удобно.

 Защото е лесно да дадеш материали посред лято, когато вече е късно.

 Лесно е да кажеш „няма средства"... докато тревата стигне до кръста.

 Лесно е да не мислиш за селото... когато не живееш в него.

 А тук хората живеят. Плащат данъци.И си помагат САМИ.

 Кажете ми честно,

 Вие колко пъти косихте дворовете си до сега?

 Аз вече два пъти косих у дома... и пак тревата ме настига.

 А с какво да поддържам цяло село?

 С три туби бензин и добро желание ли?

 Не се оправдавам.

 Само отказвам да мълча, когато проблемът не е в хората тук, а в безразличието, което идва от ГОРЕ.

 И ако понякога ви се струва, че кметът „не прави нищо"... истината е, че често се бори с нищото.

 Бурените растат.

 Но по-страшно е, когато расте и нехайството.

 Ако видите човек с храсторез да бръмчи на празен ход, без жилка, но с инат да не се предава –

 това съм аз!

 И няма да спра!

 Но няма и да мълча!"

 

Думите на Магдалена Стоянова са огледало на един по-голям проблем. Когато общинските администрации изпращат „три туби бензин" като единствен ресурс за поддръжка на цяло село, те не просто изпращат гориво - те демонстрират подход на отбиване на номера. В този модел кметът на селото е оставен в парадоксална позиция: той носи отговорността пред своите съселяни, но не притежава инструментите, с които да я изпълни.

Това не е изолиран случай на Горна Росица. Това е хронична болест на местната власт, където „селата са последна грижа". Жителите, които плащат данъците си, имат право да очакват среда, която е годна за живот, а не джунгла от бурени.

 

Най-силният аспект в позицията на кмета Стоянова не е гневът, а инатът. Когато системите отказват, когато „отгоре" се чува само „няма пари" и „изчакай процедурата", остават само хората. Остава инатът на тези, които не искат да позволят селата им да бъдат погълнати от забравата и избуялата трева.

Историята на Горна Росица ни напомня нещо важно: управлението на едно село не се свежда само до административни актове. То е физически труд, лична жертва и преди всичко - моралната смелост да не мълчиш, когато всичко около теб се опитва да те накара да се откажеш.