В българския календар има дни, които не са просто дата, а жива памет. Такъв е 3 март. Денят, в който народът ни си припомня не само възстановяването на държавността, но и огромната жертва, без която свободата никога не би била възможна.

Високо в Балкана, при суровите ветрове на Шипченски проход, се разиграва една от най-драматичните сцени в нашата история. Там, през август 1877 година, шепа защитници се изправят срещу многократно по-многоброен противник. Сред тях са руски войници, но и български доброволци, хора, които не са професионални воини, а синове на своя народ. Това са българските опълченци.

Българското опълчение е съставено от учители, занаятчии, търговци, студенти, селяни. Хора, които до вчера са живели обикновен живот, а днес застават на бойната линия с ясното съзнание, че защитават бъдещето на България. За тях битката при Шипка не е военна операция. Тя е съдба.

Три дни огън, атаки и отчаяна съпротива. Когато мунициите намаляват, защитниците хвърлят камъни и дори телата на падналите. Тази сцена, увековечена от Иван Вазов в неговата безсмъртна ода, се превръща в символ на българската решимост. Защото в онези дни на Шипка не се води само битка за един проход. Там се решава дали България ще има шанс да се върне към живота като свободна държава.

Но подвигът не се изчерпва само с бойното поле. Зад линията на фронта стои един друг, често забравян героизъм. Това е подвигът на българите от Габрово и околните селища.

Местните хора превръщат домовете си в убежища, в лазарети, в складове за храна и дрехи. Те носят провизии по стръмните балкански пътеки, превързват ранените, грижат се за изтощените бойци. В онези тежки дни балканските пътища са изпълнени с хора, които, без да носят оръжие, също участват в битката за свободата.

Жените от Габровско шият дрехи и бинтове. Старци и младежи пренасят товари към върха. Местните манастири и къщи се превръщат в болници. Така се ражда една невидима армия на тила, без която защитата на Шипка би била почти невъзможна.

Днес, когато човек изкачи стъпалата към Паметник на свободата, той не отдава почит само на войниците. Там е събрана паметта за всички, които са направили свободата възможна. За опълченците, които не отстъпват. За хората от Балкана, които помагат без страх и без колебание.

Празникът на 3 март често се разглежда през призмата на дипломатическите решения и историческите договори. Но истинската му сила се крие в друго. Тя е в човешкия подвиг. В обикновените българи, които в необикновен момент се оказват способни на саможертва.

Затова този ден не принадлежи на една политическа гледна точка или на едно тълкуване на историята. Той принадлежи на народа. На всички българи, които, независимо от различията си, могат да се съберат около една проста истина. Свободата е извоювана с кураж, с жертва и с общи усилия.

И докато всяка година хората продължават да се изкачват към Шипка, докато се покланят пред подвига на опълченците и пред всеотдайността на хората от Балкана, паметта ще остава жива. А с нея ще остава жив и духът на България.

*Снимка: plovdivnow.bg