На 24 февруари 1923 г., на 81-годишна възраст, завинаги си отива „Спасителката на Горна Оряховица“ - Елена Писарева, останала в историята като Елена Грънчарова.

Елена е родена през 1841 г. в семейството на Костадин и Пауна Писареви в Горна Оряховица. Тя има още три сестри, като до нас са достигнали имената на две от тях - Вангели и Зафери. Баща ѝ е бил заможен и уважаван човек.

Родителите ѝ я омъжват съвсем млада за наследник на богатата фамилия Хаджидимиеви в Търново.

Елена е изключително нещастна от брака си. В този богат дом тя е принудена да прислужва и да посреща турски бейове и паши заради търговските интереси на съпруга и свекъра си. Споделяла е, че не може да живее в дом, където „наргилета димят“.

На 27-годишна възраст, през 1868 г., патриотичният ѝ дух се проявява. Тя напуска мъжа си и Търново заедно с невръстния си син Димитър и се завръща при родителите си.

Завърнала се в Търново, тя се запознава с Моско Грънчаров - вдовец с четирима синове (Петър, Коста, Григор и Димитър). Моско е част от будно, революционно настроено възрожденско семейство. Той е и богат, влиятелен търговец в околията, поддържащ връзки с Цариград и Виена. Елена се омъжва за него, което предопределя пътя ѝ в живота и се оказва ключово за бъдещата ѝ революционна дейност. Тя отглежда и доведените си синове като свои.

Елена Грънчарова се включва заедно със съпруга си и братята му в създаването на Народно читалище „Напредък“ в Горна Оряховица на 13 юли 1869 г. Именно от това читалище кипи тайна революционна, но и културно-просветна дейност, насочена към събуждането на българското самосъзнание сред жителите.

В тясно сътрудничество с брата на съпруга си - Вичо Грънчаров, през 1870 г. в Горна Оряховица тя основава женското дружество „Майчина любов“, по-късно преименувано на „Просвета“, на което е избрана и за председател. Това дружество подпомага читалището и революционната му дейност.

Елена пише в своята автобиография:

„На трийсет години съставих за първи път в България женско дружество с девера си Вичо Грънчаров. Засега името ми е написано със златни букви в дружеството. Дружеството се именува „Просвета“.“

Женското дружество се превръща в основен фактор за навлизането и активното участие на жените в културно-просветния и обществения живот. На дружеството е възложена задачата да изработи три знамена за Априлското въстание. Елена ги ушива заедно със сестрите си и братовчедка си Зойка Обрешкова. Всяко от тези знамена е предназначено за определени революционни окръзи.

Едното знаме става главно за Първи революционен окръг. При подготовката за въстанието то е взето от Георги Измирлиев и Иван Семерджиев. След престрелката и ареста им на 27 април 1876 г. те са откарани в Търново, осъдени на смърт, а знамето е захвърлено в избите на конака.

Това обаче не е краят на историята му.

Година по-късно жителите на Търново посрещат генерал Йосиф Гурко. Делегация на местните жители връчва знамето на генерала, а той го поднася на командира на Четвърта опълченска дружина - майор Редкин. То се развява в най-тежките боеве при Стара Загора, Шипка и Шейново.

Знамето се превръща в истинска светиня за българското опълчение. Майор Редкин го ценял толкова много, че е документирано как заповядва, ако опълченците видят, че няма надежда и се окажат в критична ситуация, знамето да бъде спасено на всяка цена.

Елена Грънчарова извършва истински подвиг за града си по време на Априлското въстание. След разгрома на въстанието в Горна Оряховица градът е застрашен от унищожение от приближаващите орди башибозук и друга нередовна турска милиция.

За да защити града от терор, тя събира жените, децата и мъжете с пламенни слова и заедно тръгват към Търново при градоначалника Реуф паша, за да търсят закрила за Горна Оряховица. Народът е посрещнат от пашата в местността Каменец, а Елена на турски език разказва за случилото се и за опасността, надвиснала над града ѝ. Тя дори вади сабя и призовава пашата да ги убие, вместо башибозукът да издевателства над населението.

При това действие тя е ударена от турски войник, на което отвръща с шамар пред очите на пашата. Архимандрит Стефан, който придружава пашата, я пита: „Що правиш, Елено?“, а тя отговаря: „Мене бият и аз бия.“

Пашата е толкова изумен от смелостта ѝ, че възкликва: „Да бъде волята ти!“ Той изпраща войска да защитава града, а на Елена подарява пръстен, който по-късно е пазен от нейните наследници.

По време на Първата световна война, през 1918 г., будната българка Елена Грънчарова, вече на 76-годишна възраст, повежда т.нар. женски бунт, породен от недоимъка, глада и желанието за мир.

Елена Грънчарова остава истински пример не само за жените, но и за мъжете със своята будност, непреклонност, самоотверженост и патриотизъм. Нейните синове също се отдават в служба на България и развиват военни кариери.