Негов баща е Хаджи Иван Маджаров - заможен и знатен търговец от Копривщица. 
Учи начално образование в Копривщица и Пловдив, а през 1877г. завършва Робърт колеж в Цариград. Като ученик се проявява като поет, а по - късно преминава към публицистика.
За кратко е учител в Пазарджик (1877-1879) и по това време започва публицистичната си дейност. 

Поканен е за редактор на вестник „Марица“, където отразява политиката и духовния живот.
Успява да се зпознае с Иван Вазов и Константин Величков. Сближава се и със 
Стефан Бобчев, току-що завършил право в Москва.  Маджаров и Бобчев работят на високи постове в администрацията на Източна Румелия. Маджаров е един от водачите на Народната партия в Източна Румелия, депутат в Областното събрание (1880-1885) и директор
(министър) на финансите(1884-1885) на автономията.

През 1885 Михаил сключва брак с Мария - сестра на съпругата на Стефан Бобчев. 
На връх Съединението на Княжество България с Източна Румелия те вдигат сватбата.
След Съединението семейството е интернирано в Елена.През март 1886г. Маджаров се завръща в Пловдив, където смята да се установи.

След преврата срещу княз Александър I Батенберг (1886)г. и последвалия контрапреврат е арестуван и обвинен за съучастие в заговора. След абдикацията на Батенберг е освободен и решава да емигрира в Цариград, където прекарва до 1888г. Завръща се в България и работи като адвокат и публицист. През този период той прави първия превод на български език на романа „Война и мир“ на Лев Толстой.

Заедно със своя съратник и вече роднина Бобчев основават 2 списания: „Юридически преглед“ (1893) и „Българска сбирка“ (1894). През 1894г. Маджаров се кандидатира за депутат като част от пловдивските „съединисти“, които скоро се сливат с новата Народна партия. След падането на правителството на Стефан Стамболов , Маджаров става един от водачите на Народната партия. Печели си и поста министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в правителството на Константин Стоилов (1894-1899).

След министерска си длъжност от 1899 до 1912 година става главен редактор на вестник „Мир“. Той е върл опозиционер на цар Фердинанд, което го показва и чрез статиите си срещу монарха.
През 1913-1914г.Маджаров е посланик на България във Великобритания и лично подписва от българска страна Лондонския мирен договор през 1913г. който слага край на Балканската война.

За кратко е посланик в Русия (1914-1915). Възползва се от факта, че не е дипломат по професия, и в докладите си отстоява личните си убежденията, дори те да са в несъответствие с позоциите на властите в България. Поради което е и отзован.
В периода 1915 -1920г. ,още няколко пъти заема министерски постове:
-  Министър на вътрешните работи в 4-тото правителство на Стоян Данев.
-  на войната в правителствата на Теодор Теодоров.
- министър на външните работи и вероизповеданията в първото правителство на Александър Стамболийски. Като такъв, той е един от хората поставили подписа си под катастрофалния Ньойски диктат (1919)г.

След 1920г.излиза в опозиция като част от Конституционния блок, срещу новосформираната народно - прогресивна партия. Поради дейността си ,през 1922г.е изпратен в затвора при повторния възход на Александър Стамболийски на премиерския пост. През 1926г. поради заслугите си свързани с прокарването на жп линията София–Варна, минаваща и през гр.Попово, във времето когато е министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията, е обявен за първи почетен гражданин на Попово. Жп линията дава тласък на икономическото развитие на града.

От 1931г.до забраната на партиите през 1934г. е част от Демократическия сговор.
След настъпването на безпартийния режим, Маджаров е изолиран от политиката от Цар Борис III, основно и заради възгледите и симпатията си към Съветска Русия. Неговите "Спомени" излизат на бял свят едва през 1968г.

На 10 януари 1944г., 89 годишния Михаил Маджаров е тежко ранен по време на 
бомбардировката над София от Съюзниците и умира от раните си на 23 януари 1944г. 
Семейната трагедия е огромна, защото загиват съпругата му Мария, дъщеря му Василка, внукът му Петко Войников и неговата съпруга Александра Пундева-Войникова. Осиротелите му внуци са осиновени от другата му дъщеря и съпруга ѝ - Анна Каменова и Петко Стайнов. 
От брака си с Мария има и още 2ма сина - Георги и Иван.  
Интересен факт от живота му е, че като малък е посещавал Божи гроб.