Смъртта на млад мъж в Петрич отново постави един от тежките въпроси пред българското здравеопазване – получава ли човек еднакъв шанс за навременна медицинска помощ независимо от това къде в страната живее?

На 17 септември 30-годишният Огнян Дживизов почина след токов удар по време на ремонтни дейности. Негови близки са го транспортирали с частен автомобил до Спешния център в Петрич. Според разказа на неговия вуйчо мъжът е бил жив при пристигането, а оказването на необходимата медицинска помощ се е забавило с повече от два часа.

Това са твърдения на близките и обстоятелствата около оказаната медицинска помощ следва да бъдат установени от компетентните институции. Но независимо от резултата от конкретната проверка случаят отново насочва вниманието към много по-широк проблем.

Имат ли българските граждани действително равен достъп до лекари и медицинска помощ?

На национално равнище броят на лекарите може да създава впечатление за сравнително добро обезпечаване на системата. В края на 2025 г. в България са регистрирани 30 409 лекари, или средно 47,3 на 10 000 души. Зад тази средна стойност обаче стоят значителни регионални различия.

Големите градове и университетските медицински центрове концентрират значителна част от специалистите, докато за редица по-малки населени места намирането на лекар, специалист или дори своевременният достъп до медицинска помощ може да бъде значително по-трудно.

Проблемът се задълбочава и от възрастовата структура на медицинските кадри. Това е особено видимо при медицинските сестри, където делът на младите специалисти остава нисък, а значителна част от работещите са в предпенсионна или пенсионна възраст.

Подобна тенденция се наблюдава и при общопрактикуващите лекари. Според цитирани европейски анализи хиляди населени места в страната нямат медицинска помощ от личен лекар на място, а средната възраст на общопрактикуващите лекари вече е близо до 60 години.

Така проблемът постепенно излиза извън рамките на самото здравеопазване.

Когато едно населено място губи лекари, учители, квалифицирани специалисти, работни места и достъпна инфраструктура, то започва да губи и способността си да задържа хората, които живеят там.

Получава се затворен кръг. Младите търсят повече възможности в големите градове или извън страната. Намаляването и застаряването на населението правят все по-трудно поддържането на обществени услуги. Недостигът на специалисти от своя страна прави малките населени места още по-малко привлекателни за младите семейства.

И това вече далеч не засяга само лекарите.

Недостигът на квалифицирани кадри се усеща в здравеопазването, образованието, строителството, производството и други ключови сфери. Затова демографският проблем постепенно се превръща и в проблем за функционирането на цели обществени системи.

Въпросът пред България следователно не е единствено откъде ще дойде следващият лекар или медицинска сестра. По-големият въпрос е как държавата ще създаде условия хората, от които зависят основните обществени услуги, да живеят и работят и извън няколкото най-големи града.

Случаят в Петрич сам по себе си не може да даде отговор на този въпрос. Той обаче отново го поставя пред обществото.

За човек, нуждаещ се от спешна помощ, статистиката за броя лекари в страната няма особено значение. Значение има дали необходимият медицински екип е там, където е нужен, и дали помощта може да бъде оказана навреме.

Именно затова равният достъп до здравеопазване е повече от медицински проблем. Той е част от способността на държавата да осигурява основни услуги на своите граждани независимо от пощенския им код.

Ако регионалните дисбаланси, демографският спад и недостигът на кадри продължат да се задълбочават, последствията няма да останат зад стените на болниците. Те ще се усещат все по-силно в училищата, бизнеса, администрацията и ежедневието на хората.