На 24 март 1201 г. в пределите на Второто българско царство е възвърнат град Варна от Византийската империя.
Обсадата започва три дни по-рано, на 21 март.

След драматичните събития през 1197 г., с последователната кончина на българските царе – освободители от византийско владичество – Иван Асен I и Теодор-Петър IV, на българския трон се възкачва Калоян Асен, най-малкият от братята Асеневци.

Той се справя с размириците в Търново, стабилизира държавата и с твърда ръка повежда армията си към отвоюване на още български земи от Византия.

На север от Стара планина единствено в ромейски ръце остава крепостта Варна. Тя е защитавана от най-елитните отряди на император Алексий III Ангел, включително западни наемници, с добре укрепени стени и дълбок външен ров.

Това обаче не спира цар Калоян, твърдо решен да върне Варна в границите на България. С помощта на огромни обсадни машини ровът е преодолян, а атаките срещу крепостните стени са постоянни.

След тридневни боеве, на 24 март 1201 г., градът е превзет от българската армия, а Калоян не проявява никаква милост към пленените, въпреки факта, че по това време е Великден.

След падането на Варна и разрушаването на крепостните ѝ стени, царят се завръща в столицата Търново. Византия, която по това време е управлявана от император Алексий III Ангел, е принудена да търси мир, който е сключен около февруари 1202 г.

Българската държава под властта на цар Калоян търпи сериозен възход. Той съчетава в себе си войнствената и дипломатическата сила на своите братя.

Последователните му действия и тези на братята му Иван Асен I и Теодор-Петър IV въздигат държавата след 167 г. византийско владичество.